Още пътуваме към Земята. Нищо интересно. Едни и същи звезди. Има ги и при нас. Понеже сме гъзари, още преди 15 341 236 години и 3 месеца си заровихме малко военна техника под повърността на планетата, която ще ударим сега. И сега пътуваме само с лек ръчен багаж. Умно решение от наша страна – нямате си и най-малка представа колко поскъпна междузвездният транспорт през последните няколко хиляди години Разбира се, напръскахме всичко с анти-корозионен лак преди да го закопаем. Само не питайте как сме предвидили тези тук къде ще си построят градовете – ние извънземни ли сме или какво? А тогава нямахме почти никакви проблеми.

Всъщност някои от работниците не се върнаха с нас. Носеха се слухове, че са се разболяли при загадъчни обстоятелства. Както и да е – вероятно е нещо дребно. Аз съм изключително горд, че ще участвам в тази война.

Целият ми род се състои от воини – дядо ми навремето е участвал в колонизирането на Марс. Това е първата ми мисия в тази част на галактиката.

Ден 2.

Пристигнахме. Земята е интересно място. Синьо-зелено. Чувам как някакъв тип преразказва действията ни. Бива го с историята. Но аз се чувствам малко глупаво – наистина ли има нужда някой и да обяснява какво правим.

Ден 3.

Тръгнахме да се спускаме към машините. Разбира се, можем да го направим и чрез съвсем нормална телепортация, която открихме още преди 20-на милиона години, но със светкавици е доста по-ефектно – тези човеци яко се шашкат и настава голям фън. За съжаление си има своите недостатъци, доста ме боли задника като се сблъсквам с асфалта, и после пет минути съм напълно неработоспособен, но какво да се прави – show must go on.

Нямам търпение да ги подхванем тия. Аз се намирам на доста висок пост във военната йерархия и съм на бойното поле единствено по собствено желание. От данните от разузнаването съм си харесал някакво кранистче и ще го гоня до дупка. Един ветеран от съседния отряд пък яко е набрал на някой си Уил Смит. Копеленцето било наритало доста задника на баща му, който се бил тук в предишна война като наемник, преди 7-8 години.

Тук е мястото да отбележа колко много съм впечатлен от хората – успяват да си построяват и възстановяват градовете наново доста по-бързо отколкото смогват да ги унищожават колегите извънземни ...

Ден 4.

Почнааме ги. Няма шега няма измама – машините се държат отлично. Почти не личи, че са стояли толкова време под земята. Като чистак-нови са. Доволен съм. Ще черпя инженерите. Харесах си една тълпа и голямо пуцане падна.

Открих бъг в лазерите - изпаряват хората, но не и дрехите им. Ще го впиша в доклада си. Дано го оправят защото е досадно – какво ще правим после с толкова много дрехи. По едно време ми стана еднообразно. И точно тогава мернах в навалицата кранистчето. Избяга ми.

Ден 5.

Всичко върви по план. Напредваме добре. Тези обаче не се дават без бой. Не знам само защо не си използват яденото оръжие. Предполагам ги е страх да не си съсипят планетата. Но какво всъщност си мислят, че имаме намерение да правим ние с нея накрая – да я облагородим може би?! Ха-ха. Взривихме един влак. Ефектно беше. Но го оставихме да се движи както си гори само и само да шашнем за пореден път човеците.

Носим си малко семена от специална червена трева и мислим да ги засадим и да видим как ще виреят тука на Земята. Ако потръгне ще направя големи мангизи от това. Пак мернах краниста в друга тълпа. Погнах го с лазера, но отново успя да се измъкне. Несъмнено е повратлив. Колегата ми отдясно вече цял ден киха. Накарах го да си вземе отпуск и да посети доктор. Каза, че ще иде утре.

Според последните ми наблюдения хората стават изключително агресивни едни към други, когато са поставени в сресова ситуация. Дори имам чувството, че ако ги бяхме оставили да се избият сами, щяха да го сторят далеч по-ефективно от нас самите.

Ден 6.

Днес по някое време имаме разузнавателна мисия долу на земята. Щастлив съм, омръзна ми да карам това нещо и искам малко разнообразие. А и тайно се надявам да хвана най-накрая кранистчето – някакво странно влечение изпитвам към него като че ли ... Влезнахме в една къща. Интересно е. Един от колегите намери някакви снимки. Казах му, че излишно място нямаме и освен ако не са порно изобщо да не ги взима. Иначе, докато обикалям из къщата, имам странното чувство, че пропускам нещо важно ... Видяхме и някакъв странен кръгъл предмет. Според данни от разузнаването, тук го наричат “колело”. Интересна технология – ние нямаме такава. Смятам да предложа да направят експериментален трипод с подобни “колела” – че с тия крака доста друса понякога ... Не намерихме никого в къщата.

Тъкмо когато се качих в машината, един от генералите ми се обади и започна да ме занимава с глупости. Не можело да оставяме след нас планетите червени, а да сме се размотавали из тях със сиви на цвят машини. Не било нито естетически издържано, нито вече модерно. И заповяда да боядисаме всички триподи червени. Откъде да намеря толкова много червена боя? Каза да съм се оправял сам – не съм бил малък. Онзи кихащия днес не дойде на работа. Дано се оправи скоро.

Ден 7.

Получих последната сводка от разузнаването. Едва не умрях от яд докато я четох - за малко съм се разминал с кранистчето в онази къща. А според шпионите той е някакъв деградирал социопат с дъщеря истеричка и малоумен син. Не му е лесно на горкия човечец. По последни данни се е събрал с някакъв луд, който копае тунели. Според разнузнаването на тоя последния това не му било за първи път.

Още се чудя какво да правя с боята. Един колега ми даде визитка на някой си бай Киро от Горубляне. Къде, по дяволите, се намира това Горубляне ...

Ден 8.

Днес изведнъж ме осени гениална идея откъде да взема червена боя. Решението е било през цялото време пред очите ми. Гордея се със себе си - толкова съм умен. Тревата, която засадихме, още никне. Нямам търпение да свия първата цигарка с нея – доста помага при стреса.

Ден 9.

 Върнах се пак в района около къщата. Имам коварен план да подмамя краниста, използвайки дъщеря му. Не, бате, бил съм на какви ли не планети, но такъв глас като нейния никъде другаде не съм срещал. Според мен ще е добре да я използваме като ултразвуково оръжие. С няколко такива като нея ще превземем тази планета за нула време, ебем ти триподите ...

Планът проработи. Хванах ги за ушите и двамата. Малката как пищи само –за малко да ми изпочупи страничните стъкла. Най-накрая. Подготвих и подредих личната си квартира. Нямам търпение да се срещна с него. Но нещастникът ми врътна гаден номер точно когато го прекарвах през засмуквателя. Ох. Доста ме заболя от това. И цял трипод загубихме. Добре, че притежаваме технология за запис на съзнанията ни буквално всяка секунда. Което ни прави практически безсмъртни. Така, че – лоуднах си последния сейв и отново съм на линия. При това с чисто нов трипод.

Ден 10.

 Днес още сутринта денят започна криво – мъмриха ме, за това че съм съсипал машина. Не трябвало да поставям емоциите и личните си чувства над професионализма. Заплашиха, че ще ме върнат обратно на родната планета на поста Шеф на Военната Академия. Не, не искам да се връщам там – това е най-голямото село в нашата галактика ...

А защо ли имам чувството че и по-лошо ще става.

Бродех си съвсем кротко из поредния град, когато видях едни гарги да кацат и да се разхождат по корпуса. Еби му майката, явно нямам щит. Не успях да разбера какво точно става, защото точно в този момент ме опукаха с някакви базуки. Отново се лоуднах, но този път в орбита, на безопасно разстояние от Земята, тъй като бях извикан на спешен брифинг.

 Оказа се, че някакви бацили на тази планета ни убивали. Е само това липсваше. Чак сега ли са го открили това. Не знам как така сме тръгнали на война с такава отчайваща некадърност и некомпетентност в бойните ни редици. Някой пак не си е свършил работата. Беше взето решение засега да се изтеглим и да изчакаме докато виновникът за това безотговорно деяние не бъде открит и не понесе своята отговорност. Ще има процес.

След последните реформи в съдебната ни система очаквам да има присъда след не повече от 5 милиона години. Явно ще трябва да си взема отпуск дотогава. Започнах да се подготвям. Чернилката, за която ви разправях в началото, нещо злорадства ...

Чух, че расата му не била особено популярна тук на Земята та рано или късно ще си намери майстора. The Kuklux Klan is not as forgiving as I am, my nigga … Полетът ми към родната планета е след малко. Не знам кога ще се върна пак. Ще ми липсва тази планета. И ме е яд, защото се оказа, че и
червената ни трева не може да вирее тук. Никога не ми е вървяло в бизнеса ...